- Едно пътуване на тялото и духа двадесет години по-късно
Този човек е един от най-интересните ми събеседници, с които съм имала възможността да говоря. Разговорът с него не е точно интервю, защото и премълчаното е казано, защото и казаното е пълно с много въпроси. Философ – вероятно това определя и разговора ни в момента и животът му. Това, което не е научил от книгите, му го поднася съдбата. Сега той е на шестдесет. Помним го като народен представител от Кърджалийския многомандатен район. Косата му е побеляла, очите му са сякаш по-тъмни, но за разлика от много свои колеги – не е напълнял, сякаш не е бил на върха. Думите му – спокойни, та това, което не е казал, да има оттенък и разбираш, че предварително подготвените ти въпроси няма да ти свършат работа.
В дома сме на Мехмед Ходжа в село Скалище. Всъщност ние отидохме преди него. Посрещна ни съпругата му – Нефизе. Разбрахме, че той е в Кърджали, но скоро ще се върне.
Съпругата
Тя – учителката на българчета и турчета, съпругата, която стои вече четиридесет и две години до своя мъж. Дворът, в който влизаме, свети от чистота, къщата – ремонтирана, навсякъде цветя. Цветята всъщност стават първата ни тема и тя попада в сърцето на този дом, в сърцето на това семейство. Нефизе ни разказва как Мехмед Ходжа измайсторява цветарници от варели и ги обкичват с диви карамфили, които те замайват с аромата си. Декоративни слънчогледи те гледат отвсякъде, асмалъкът, под който сме седнали, е подрязан за идеалната сянка, дори и в адските жеги да е хладно, а чепките грозде са обвити да не ги ядат осите и врабците.
Всичко той сам си прави, казва Нефизе. Без да има претенцията на лукс домът им създава усещането за нарочно място за размисъл.
Дворът, цветята и двете зеленчукови градини са така уредени, че нито прилича на типична селска къща, нито на луксозна вила, а на дом на един философ.
Нефизе се връща през лятото два месеца по-късно от Мехмед Ходжа, защото е на работа – тя работи като начална учителка в Бабаески в Турция, където и живеят. Докато тя се върне, той вече е засял, окопал и обрал част от продукцията. Нито един килограм домати, нито един килограм месо не сме купили за толкова години от Турция, казва тя. Произвеждат си всичко тук, консервират го и се хранят и в Турция с него. Не защото нямаме пари, а защото сортовете са български, защото всичко го отглеждаме без тор и знаем какво ядем.
Училището, в което преподава, е с 500 деца. Заплатата и е 2 500 лири. В България тя вече е получила пенсия от 200 лева като учител, а след две години ще се пенсионира и в Турция, само че там пенсията на учителите е 1 500 лири, тазмината /сума вземана на куп при пенсионирането/ е 50 000 лири.
Когато тръгват за Турция, те са едни от първите изселници през 1989 г., решават да не продават къщата в село Скалище – тя е подарък от баща й, който е бил уста строител в старозагорския край.
Така имота им оцелява.
В Бурса, където отсядат, и на двамата не им харесва. Заминават за Гебзе – отново се отказват да създадат дом там, продължават в Анталия, но и това не е тяхното място. Синът им се връща в България. Жени се. Връщат се и те. Отново в Скалище – в бащината къща.
На 38 години Нефизе става баба. Започва работа като учителка в Широко поле. Мехмед Ходжа е избран за народен представител в 36-тото Народно събрание. Ражда се първото внуче. След като Мехмед Ходжа приключва политическата си кариера, заминава за Израел – 18 месеца работи там. Нефизе отново влиза в ролята на Пенелопа. Пет години по-късно отново заминават за Турция. Този път отиват при братята й в Бабаески. Тук създават дома си. И двамата започват работа като учители. Къщата в Скалище им дава възможност лятото да прекарват в България. Днес имат двадесетгодинеш внук и още по-малки внучки и внуци.
Очите на Нефизе обаче се пълнят, когато говори за сина си. Той е със семейството си в Англия – работи в строителството. Не им е леко на емигрантите, казва тя, добила лични впечатления след като миналата година са им гостували в Лондон. Иска да ги разбере, а не може, защото майчиното й сърце не иска да проумее живота далеч от тях. Дъщеря й живее в Турция, но синът …
Животът на емигранта не е лесен, казва тя. Никога не е предполагала, че ще смени толкова много градове и държави по пътя си. Питам я за някой тежък момент, който си спомня. Трудностите са много, когато се окажеш толкова далеч, сами, нямаш пари, нямаш работа – ужасно е. Но с чувство за хумор ни разказва един от жестоките моменти в живота си. Ще го опиша, но преди това ще ви кажа, че тя имаше силата след двадесет години да го погледне от комичната му страна и да се смее.
Един ден я вика директорката на училището в Широко поле и й съобщава, че този месец ще вземе 80 лева по-малко заплата /това се случва по време на т. нар. възродителния процес/. Купихме си прасенце. Прасенцето го взима от кметството в Скалище и го гледат цели шест месеца. Прасенцето става голямо, но те няма да го заколят. Не че не ядяхме салам и кебапчета, но това е друго. Примолва се на нейна приятелка учителка – Василка Сабрутева, да вземе прасето. И така една нощ тайно прасето заминава за Първомай. Подарихме им го – да имат за Коледа, смее се Нафизе.
Един философ излиза в пенсия?
Мехмед Ходжа е пенсионер. Но нима един философ може да излезе в пенсия. Още щом се разходих из двора и видях книгите, наредени на масата, си дадох сметка, че сега той истински се е отдал на философията.
Влюбен е в древногръцката, древноримската философия – там е страстта му, там е началото. Но сега чете и новите имена, и световни, и български, и турски.
Защо стана така с България Мехмед Ходжа ?
Защото си приписваме неща, които не можем да защитим. Социалистическата система е крепила това да не се проявява и когато тя рухна – всичко това се прояви. Не се стремим да приемем по-хубавото, да се учим. Заявяваме – такива сме и си го отстояваме и все по-лошото излиза. Човек трябва да приеме по-хубавото, по-доброто. Така както го правим с технологиите, ние тях не отричаме, възползваме се за по-добър живот, а оставаме в духовния си свят байганьовщината да ни води. В световен мащаб това е характерно за слаборазвитите общества, национализмът, който и до днес излиза на преден план. Не можем да надскочим границите. В Европа например почти никой вече не се интересува от националността на някой при сключване да речем на брак. Ако това се случи тук, то все още е голям проблем.
Корумпирани – това са днешните политици. Не изключвам никой – това важи за всички политически организации. Всеки, който днес се стреми към място в политическия живот в България, е воден от ползите за личния си живот. И тази корупция като пипала, като мъгла се разлива над всички. И така на всички нива – корупция. От кметове на села и градове до най-висшистоящите политици. Отново ще кажа,че соцсистемата е подтискала този процес, не му е давала да се разгръща, а днес нищо не го възпрепятства.
Мога да оправдая обикновения гражданин, който също е корумпиран, на по-ниски нива, защото той има примера отгоре. Как ще го съдиш него? Корупцията се е превърнала в начин на живот – това е най-лошото. А има как да се противопостави на това. Простичко е – например на всички мои познати, продължили след мен в политиката, може да се изчисли приходът от заплати и да се види разликата в имотното им състояние. Тогава ще проличи плодът на корупцията.
Днес политикът работи за себе си, експлоатирайки чувствата на гражданите. Действа се със заплахи за лоши времена. Дори протестите не са спонтанни – те са организирани, защото не може да не знаеш името на президента, нито делата му и да протестираш срещу него. Курупцията и рушветът са се превърнали в правило. Така и с незаконните цигари, които се продават, с алкохола, така е по митниците и в институциите.
Луксозният живот по иерархията на политическата система, демонстрацията му, корупцията на всички нива съсипват всичко.
Малките неща са показател – направете проверка и ще видите резултата – потърсете кметовете по селата – по цял ден те са в Кърджали и то не по работа, а по кафенета, по лични срещи. Това са малките управници, които трябва да са най-близко до хората. С дни трябва да ги чакат хората, за да си кажат проблема. Ами Кърджали.
Аз съм дошъл в Кърджали да уча през 1970 година. И от тогава до днес аз не съм го виждал по-занемарен.
Само там, където личният стопанин се грижи за имота си, можеш да видиш чистота и порядък, всичко друго е запуснато. Общински имоти, държавни имоти – не съм виждал такъв резил.
Кърджали като община е може би единствената, която разполага с такъв воден ресурс и вижте – всичко в паркове и градини съхне. Срамота е да имаш толкова вода и всичко да изсъхне – така е в парк „Простор”, така е в парк „Горубсо”. Ако на всяка крачка не внимаваш къде стъпваш, рискуваш да си счупиш крака, тротоарите са разбити. Пред стария градски съвет в желязната изтривалка е поникнало дърво. Това дърво не е от онези ценни видове, които са под защита на закона, но никой не го премахва, ей така си расте. Ето, това не зависи от бюджета – това зависи от мисълта на стопанина, от същността му.
В Турция хваля България и им казвам – елате да видите колко е зелено всичко, колко са хубави и широки улиците, как е устроено всичко. Вярвайте ми, сега ме е страх тези хора, на които съм го говорил, ако дойдат да видят какво е. Това е политиката в момента – никаква служебна дисциплина и никой не я изисква.
Днес в политиката не е достатъчно да си свестен. Ако има един такъв, сред пет други, ще го ликвидират.
Знам, че от безпътицата, от безхаберието на политиците се роди една нация от алкохолици, станахме хамали на Запада. Може би те и затова ни пуснаха, имаха нужда от хамали – намериха си. Изчистихме оборите им, изчистихме ги и от старите им коли.
Изумен съм от един разговор, на който станах свидел, че един студент тук се оценява не по знания, а по това колко ще даде на преподавателя. Щом като един учител, фактор във формирането на българската нация, взема рушвет, какво остава за другите. За жалост, слушам как този, който в Турция не може да влезе във висше учебно заведение, идва в България и завършва. Заболя ме, когато един турски специалст ми каза, че сега петнадасет български инженери не струват колкото един турски. Неотдавна българските инженери високо се ценяха в Турция.
А ДПС?
В политиката на ДПС има абсолютен тоталитаризъм. Не хората, а партията диктува. В ДПС няма място за плурализъм, за различните възгледи. Наблюдавах предизборната кампания – не може днес в 21 век да се експлоатира сантиментът на спомена от възродителния процес. Аз за себе си съм дълбоко убеден, че нищо от това не може да се повтори – то изживя времето си. Но политиката продължава да насажда агресия. Това важи за ДПС, но и за „Атака”. Това е политика на нискоразвитите общества – национализмът да излиза напред. Един млад човек няма нужда от това. Младите са космополитни – те искат да знаят програмите за развитие, искат възможности за по-добър живот.
Мисля, че ролята на Доган се изчерпа. Доган не е случаен в българската политика и може би наистина трябва да му се признае приносът за запазване на мира в миналото. Тогава в България не се допусна да се случи най-лошото. Но и в ДПС начинът на живот – луксозният начин на живот, създава много голяма пропаст между лидерите и хората. По наше време ние ходехме по полето, на тютюна и разговаряхме с хората, търсихме ги. В икономическо отношение не се прави нищо за хората. Пак ще се върна на малките – един кмет, като е добър стопанин, селото му започва да се отличава от другите, защото стопанинът го стопанисва, подчертавам, това не важи за Широко поле.
Няма идеи, няма програми. Днес нищо не се прави. Но листите ги спуска партията – не хората. Питате ме дали има политическо бъдеще Лютви Местан. Може би има. Може би сега е неговото време – той прекрасно говори български и набляга на това, освен това в годините извоюва своето място до лидера и днес, когато ролята на Доган се изчерпа, вероятно Местан ще поеме своя път.
Семейството
Те се женят преди 42 години. Сватба няма – и двете семейства са бедни. Запознават се в Учителския институт в Кърджали. Един ден на обяд в стола той я причаква и я кани на кино. Излъгах, че съм купил билети за вечерния филм в малката зала на кино „Орфей”, нито знаех кой е филмът, нито дали ще има билети. Но тя приема. И отиват. Два дни по-късно те вече са решили, че ще се женят. Отиват в Скалище, той да й иска ръката. Баща й цепи дърва на двора. Тя влиза сама, а Мехмед изчаква. След малко чува как баща й крещи. Тя се връща и Мехмед е готов за нейно добро да се откаже, за да не разваля отношенията им. Но Нафизе е категорична, че това ще бъде съпругът й. Тръгват пеш за Кърджали и се женят.
Ако отново се върна в младостта си, пак него ще избера, казва Нефизе. Той не знае дали това е голяма любов, но животът, който минава с нея, му разкрива, че втора такава жена няма. Днес тя се обръща към него с аркадаш и твърди, че това е най-големият й приятел.
Нафизе казва, че сънува всяка нощ Скалище. И Турция сънувам, но Скалище е моето детство, моята младост, а тях човек носи цял живот.
Краси АТАНАСОВА
